Адвокатско бюро "Милушев"

Коментар на решението на Съда за правата на човека по делото Ринер срещу България, Страсбург, 25.05.2006 г.

По повод образуваното по жалба на наш клиент дело съдът в Страсбург се произнесе по няколко съществени въпроса, свързани с проблема за налагането на ограничения в правото на свободно придвижване и в правото на отказ от гражданство при наличие на данъчни задължения на гражданина на дадена държава.

Интерес от делото представлява сравнителноправния анализ по въпроса.

1. Ограничения в правото на придвижване.

А) Страни с континентално право.

В правото на няколко страни-членки възможността за налагане на забрана за напускане на страната е изрично предвидена: Хърватска, Молдова, Холандия, Словакия, Грузия, Полша, Русия, Украйна и Норвегия. В Гърция и Унгария, законовите разпоредби, разрешаващи ограничения на правото да се напуска страната поради данъчни задължения сега са отменени. 

В повечето страни възможността да се прибегне до забрана за пътуване не е безусловна. В частност, в Хърватска може да се откаже молба за паспорт, ако има основателно съмнение, че кандидатът ще избегне плащане на данъчно задължение. В Холандия, правото предвижда, че може да се откаже или да се обяви за невалиден документ за пътуване, ако има основателна причина да се вярва, че лицето пренебрегва задължението си да заплати данъци. В Словакия може да се отнеме паспорт или да се откаже издаването му на гражданин при искане от съда или данъчните власти, когато лицето избягва прилагането на решение или го препятства, или има причина да се вярва, че той или тя ще направи това (свободата на чужденец да напуска страната също може да се ограничи). В Полша “неизпълнени задължения, констатирани от съд” могат да послужат за основание за забрана за пътуване само, ако има сериозна опасност задграничното пътуване на лицето да направи изпълнението на задължението невъзможно. В Норвегия, съгласно Закона за изпълнение на граждански искове 1992, на длъжникa може да бъде забранено да напуска страната, ако това е от съществено значение за изпълнението на съдебно решение и запора на имуществото не дава достатъчно обезпечение (не може да се издаде заповед за забрана, ако предвид характера на делото и всички обстоятелства по него, това би било непропорционално тежка мярка и заповедта автоматично спира действието си след три месеца).

Още една област, в която страните прибягват към забрана за пътуване, е производство по банкрут. Законодателството на няколко страни предвижда, че съд може да наложи забрана за напускане на страната на длъжник, за да гарантира явяването му пред съда (например Естония, Дания, Финландия, Италия, Норвегия). Правните системи на повечето страни-членки предвиждат забрана за напускане на страната по отношение на обвиняеми в наказателни производства.

Б) Юрисдикции по англосаксонско право.

При юрисдикциите с англосаксонско право, забрана за пътуване може да се наложи чрез съдебно разпореждане.

Обединеното кралство

В Обединеното кралство, данъчните власти може да поискат от съдилищата съдебно разпореждане Mareva (разпореждане, забраняващо на другата страна да се освобождава от активи извън страната), съдебно разпореждане по раздел 37(1) от Закона за Върховния съд 1981, за да се възпре другата страна да напусне юрисдикцията ( “разпореждане Bayer”) или разпореждане “ne exeat regno”, старо разпореждане, което има почти същото действие.  Простият факт, че засегнатото лице не е платило, може да бъде достатъчен критерий за едно съдебно разпореждане. За да се получи разпореждане по раздел 37(1) за възпиране на лице да напусне страната, ищецът трябва да убеди съда, че е “необходимо и уместно” да се разреши заповедта, например, че другата страна разполага с информация, която отказва да разкрие и която, ако му се позволи да напусне Обединеното кралство, той никога няма да разкрие. Разпореждането за “ne exeat regno” може да се издаде, ако са удовлетворени няколко условия, като например, inter alia, причина да се вярва, че отсъствието на другата страна от правораздаването, може фактически да е в ущърб на ищеца при воденето на делото. Тъй като горните разпореждания са вмешателства в свободата на субекта, те не трябва да продължават по-дълго от необходимото- т.е. докато другата страна е разкрила цялата информация, която е отказвала да разкрие. Разпорежданията могат да бъдат отменени на основание, че едно от изискваните условия не е фактически изпълнено, но също и на основания за ‘справедливост’.

Ирландия

Докато правото за пътуване в чужбина се признава за абсолютно конституционно право съгласно националната съдебна практика, съдилищата също така признават и ограничения, в частност, когато има “неизпълнение на задължения”. В граждански контекст, ирландските съдилища, както и английските съдилища, може да използват съдебните разпореждания Mareva или разпорежданията Bayer, както са описани по-горе. Върховният съд е постановил, че такива разпорежданията могат да се издадат само при изключителни и необорими обстоятелства. Възможна причина да се вярва, че ответник възнамерява да не се яви при правораздаването с намерение да осуети правораздаването и/или съдебно разпореждане, е условие за разрешаване на съдебна забрана. Съдебната забрана не може да се налага с наказателна цел. Съдебната забрана не трябва да се разрешава, когато е достатъчна по-лека мярка и трябва да е с временен характер и да е ограничена за възможно най-кратък срок. Правото на ответника да пътува трябва да не надделява над онези на ищеца и правилното и ефикасно правораздаване.

В) Член 12 от Международен пакт за гражданските и политически права и практиката на Комисията за правата на човека към ОН.

Член 12 от МПГПП, който служи за основа при изготвянето на Член 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията гласи, доколкото е релевантен:
“... (2) Всяко лице е свободно да напусне пределите е на всяка страна, включително и на своята.
(3) Гореспоменатите права не подлежат на никакви ограничения, освен ако такива, които не са установени със закон за защита на националната сигурност, обществения ред (ordre public), народното здраве и морал или правата и свободите на другите и са съвместими с другите права, признати в този пакт...”

Подготвителната работа по параграф 3 от Член 12 разкрива, че преди да се споразумеят за обща формулировка, съставителите са се опитали да излязат с изчерпателен списък на всички основания за ограничение. Първият проект съдържа над 14 причини, поради които може да се ограничи свободата на движение, включително данъчни задължения. Накрая, списъкът е изоставен в полза на една обща ограничителна клауза.

Комисията по правата на човека към ООН не е разглеждала конкретно въпроса с данъчните задължения, нито в Общия коментар No. 27 (1999) по Член 12 на МПГПП, нито в становищата по националните доклади в контекста на процедурата по мониторинг. Общ коментар No. 27 (1999) съдържа някои становища по тълкуването на Член 12:
“Член 12, алинея 3 ясно указва, че не е достатъчно ограниченията да служат за допустими цели; те трябва също да са необходими за тяхната защита. Ограничителните мерки трябва да съответстват на принципа за пропорционалност; те трябва да са подходящи за постигането на техните защитни функции; трябва да са възможно най- необезпокоителния механизъм от онези, които могат да постигнат желания резултат и трябва да са пропорционални на интереса, който трябва да се защити.

Принципът за пропорционалност трябва да се спазва, не само в правото, което очертава ограниченията, но също и от административните и съдебни власти, при прилагането на правото. Държавите трябва да гарантират, че производствата, свързани с упражняване или ограничения на тези права, са експедитивни и че има основанията за прилагането на тези рестриктивни мерки.”

В контекста на процедурата по оплакването по делото Miguel González del Río v. Peru, Комисията е призована да разгледа пропорционалността на ограничението на свободата на жалбоподателя да напуска страната си, наложено в забавено съдебно производство. Тя постановява следното:
“Комисията е на мнение, че висящо съдебно производство може да оправдае ограниченията на правото на лице да напусне страната си. Но когато съдебното производство е забавено неоснователно, то ограничението на правото да се напуска страната не е оправдано. В този случай, ограничението на свободата на г-н Гонзалес да напусне Перу е било в сила седем години и датата на прекратяването му остава неопределена. Комисията счита, че тази ситуация нарушава правата на автора по Член 12, алинея 2...”

2. Ограничения за отказ от гражданство на основание данъчни задължения.

А) Ограничения във вътрешното право на страните- членки и на други страни.

Националните закони за гражданството като цяло предвиждат, че може да се приеме молба за отказ само, ако заинтересованото лице е придобило гражданство на друга държава или е дало гаранции, че ще придобие такова. Много държави също така изискват заинтересованото лице да пребивава за постоянно в чужбина.

В ред държави една молба за отказ може да се отхвърли във връзка с отбиване на военна служба (Австрия, Естония, Франция, Хърватска, Германия, Гърция, Латвия и Молдова), или ако въпросното лице е субект в наказателно производство, или трябва да излежи присъда, наложена от съд (Албания, Австрия, България, Гърция, Унгария, Литва, Румъния, Русия, Словакия и Украйна).

Правото на България, Хърватска, Унгария, Румъния и Словакия изрично предвижда, че лице не може да бъде освобождавано от гражданство, ако той или тя имат данъчни задължения към държавата. Също така, според правото на Албания, Естония, Финландия, Латвия и Русия “неудовлетворени задължения към държавата” – които очевидно може да включват данъчни задължения- са основание за отказ на молба за отказ.
88.  В Ирландия правото изрично разграничава отказ от гражданство от каквото и да е задължение като конкретизира, че отказът не освобождава лицето от задължения или налог, наложени му, или понесени преди прекъсването на връзката с нацията. В САЩ, подобно на това, актът за отказ от гражданство може да не окаже влияние на данъчните задължения на лицето.

Б) Европейската конвенция за гражданството на Съвета на Европа (“ЕКГ”).

ЕКГ, която влезе в сила за няколко страни през 2000, беше подписана от България през 1998 и ратифицирана през февруари 2006 (влязла в сила за България на 1 юни 2006). Нейният Член 8 предвижда:
“Загубване на гражданството по инициатива на лицето
1.  Всяка държава, трябва да разрешава освобождаване от нейното гражданство, при условие че въпросните лица не остават без гражданство.
2.  Въпреки това държава - страна по конвенцията, може да предвиди в своето вътрешно законодателство, че само гражданите, постоянно пребиваващи в чужбина, могат да се отказват от гражданството си”

Според Обяснителния доклад, не е приемливо да се отхвърли молба за отказ просто, защото лице, постоянно пребиваващо в друга страна, има военни задължения в страната на произход или защото в страната на произход срещу това лице има висящо гражданско или наказателно производство Гражданското или наказателното производство са независими от гражданството и могат да напредват нормално, дори ако лицето се откаже от нейното или неговото гражданство по произход (параграфи 78 и 81 от доклада).

Член 11 от ЕКГ изисква “...решенията, свързани с придобиването, запазването, загубването, възстановяването на нейното гражданство или издаването на удостоверение за гражданство, да бъдат мотивирани в писмен вид.”

Адвокатско бюро "Милушев"