Адвокатско бюро "Милушев"

Коментар на Съда по правата на човека по делото Ринер срещу България, Страсбург, 25.05.2006 г.

Сред най-значимите решения, постановени от Съда за правата на човека в Страсбург през последните години, е делото Ринер срещу България, водено от адв. Петър Милушев съвместно с австрийска юридическа кантора. На няколко места по делото съдът се произнася по съществени въпроси във връзка с гаранциите за правата и свободите, предвидени в Европейската конвенция по правата на човека и протоколите към нея.

В няколко последователни материала предлагаме на посетителите на сайта коментара на съда по отделни текстове респективно по отделни права, гарантирани от Конвенцията.

Член 2 от Протокол No. 4 към Европейската конвенция по правата на човека.

“Всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята

Упражняването на [това] право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите...”

Коментар:

Член 2 от Протокол No. 4 гарантира на всяко лице, правото на свобода на движение, включително правото да напуска всяка страна заради друга страна по негов избор, в която той или тя може да бъде допуснат. Всяка мярка, ограничаваща това право трябва да е законосъобразна, да преследва една от законните цели, цитирани в третия параграф на гореспоменатата разпоредба на Конвенцията и да постига справедлив баланс между обществения интерес и правата на индивида (виж Baumann v. France, решение от 22 май 2001, Доклади на окончателни и преходни решения. 2001-V, p. 217, § 61).

Забраната срещу жалбоподателката да напуска България представлява вмешателство на обществените власи в правото й да напуска страната, гарантирано от Член 2 § 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията.

Следователно, трябва да се установи, дали вмешателството е законно и необходимо в едно демократично общество за постигане на справедлива цел.

Общественият интерес за възстановяване на неплатен данък с такъв размер може да даде основание за подходящи ограничения на правата на жалбоподателката. Държавите имат известна граница на преценка, за да организират и рамкират фискалните си политики и да създадат мерки, за да гарантират плащането на данъците (виж, mutatis mutandis, Hentrich v. France решение от 22 септември 1994, серия A no. 296-A, § 39).

Съдът, обаче, отбелязва, че към ноември 2000, когато Протокол No. 4 към Конвенцията влиза в сила в България (виж горния параграф 95 относно компетенцията на Съда ratione temporis), забраната срещу жалбоподателката да напуска страната е била в сила над пет години. Освен това, тя е останала непроменена още почти четири години- до септември 2004.

Дори когато ограничението на личната свобода на движение първоначално е основателно, автоматичното й поддържане през продължителен период, можа да се превърне в непропорционална мярка, накърнявайки правата на личността (виж Luordo v. Italy, no. 32190/96, 17 юли 2003, mutatis mutandis İletmiş v. Turkey, no. 29871/96, 6 декември 2005, и подобни положения, приети от Комисията по правата на човека към ООН по делото Miguel González del Río v. Peru – виж горния параграф 84).

От принципа за пропорционалност следва, че ограничаване на правото да се напуска една страна на основание неплатени задължения, единствено може да е оправдано за срока, за който служи на целта си – възстановяване на задължението (виж Napijalo v. Croatia, no. 66485/01, 13 ноември 2003, §§ 78-82).

Това означава, че такова ограничение не е равно на de facto наказание за невъзможността да плати.

По мнение на Съда, властите нямат право да поддържат свръх продължителен срок на ограничение върху свободата на движение на личността без периодична преоценка на основанието за това в светлината на фактори като дали данъчните власти са положили разумни усилия, за да съберат задължението си чрез други способи и вероятността напускането на страната от длъжника да подрони шансовете да се съберат парите.

По делото на жалбоподателката не изглежда данъчните власти да са се старали активно да си съберат дълга, нито преди, нито след влизането в сила за България на Протокол № 4 към Конвенцията. В частност, след 1993, не са положени нови усилия да се изземат активи или движимо имущество на жалбоподателката в България. Сумата от USD 50,000 дължима от нея е била запорирана до 3 януари 1999, но никога не е изземвана и след тази дата е върната на жалбоподателката. Възможността да се разследват ресурсите на жалбоподателката в Австрия, ако има такива, никога не е планирана от властите (виж горните параграфи 14-47 и 53-56). Съдът счита, че неизползването от властите на очевидни средства за събиране на поне част от дълга, подкопава позицията на ответното Правителство, че забраната за пътуване остава необходима за събирането му или пропорционална на трайното ограничение, наложено на свободата на движение на жалбоподателката.

Противно на твърдението на ответното Правителство, периодичните “препотвърждавания” на забраната за пътуване не са основани на анализ на отношението на жалбоподателката, на информация за нейните ресурси или на конкретна индикация, че шансовете за възстановя не биха били застрашени, ако тя получи разрешение да напусне страната. Не е отчетен факта, че жалбоподателката има семейство в чужбина. Нито административните решения, свързани с забраната за пътуване, нито решенията на съдилищата, които ги потвърждават, са съдържали някакъв анализ на пропорционалността, нито преди, нито след влизането в сила на Протокол No.4 към Конвенцията по отношение на България (виж параграфи 17, 19, 23, 28, 34, 36, 37 и 39-44 по-горе).

Това е така, защото приложимото право третира като не релевантен въпроса дали данъчните власти са положили усилия, за да гарантират плащането по друг начин, отношението на длъжника и неговата или нейната потенциална способност да го заплати Единствените основания, на които е можела да се вдигне забраната за пътуване, били плащане, предоставяне на достатъчно обезпечение (очевидно разбирано като обезпечение, покриващо пълната стойност) или, както се е случило всъщност, погасяване на дълга по давност (виж горните параграфи 36, 37, 39 и 57-66). При тези обстоятелства, забраната за пътуване всъщност е била автоматична мярка с неопределена продължителност. Годишните “потвърждавания” са били просто информационни бележки, удостоверяващи, че жалбоподателката не е платила, които водят до автоматично оставане в сила на забраната за пътуване, без преразглеждане на нейното основание и пропорционалност (виж параграф 41 по-горе).

Съдът счита, че “автоматичният” характер на забрана за пътуване, противоречи на задължението на властите по Член 2 от Протокол No. 4 да полагат необходимата грижа, всяка намеса в правото да се напуска една страна да е оправдана и пропорционална по време на продължителност, според индивидуалните обстоятелства по делото. Той отбелязва в този контекст, че във вътрешното право на ред страни-членки, забраната за напускане на страната за неплатени данъци, може да се налага единствено, ако има конкретни основания да се вярва, че засегнатото лице ще избегне плащането, ако му се разреши да пътува зад граница. Също така, в ред страни има ограничения на продължителността на рестрикциите (виж горните параграфи 73, 77-80). Независимо от избрания подход, принципите за пропорционалност трябва да се прилагат в правото и практиката. Това не е направено в настоящото дело.

Освен това, българските власти никога не са изяснявали датата, на която е изтекла релевантната давност и са правили различни калкулации на размера на задължението. Начинът, по който властите са работили с годишните “потвърждения” и въпроса с давността- чрез вътрешни бележки, които не са били оповестявани на жалбоподателката трудно може да се съгласува с принципа за правна сигурност, присъщ на Конвенцията. В това отношение, релевантното право не осигурява достатъчни процедурни гаранции срещу произволност (виж горните параграфи 27, 29, 39, 41, 43-45 и 67-69).

В обобщение, като отчита автоматичния характер на забраната за пътуване, неотдаване на дължимото внимание от властите на принципа за пропорционалност, липсата на яснота в релевантното право и практика по отношение на някои релевантни въпроси и факта, че забраната срещу жалбоподателката да напуска България е поддържана през продължителен период, Съдът счита, че тя е непропорционална на преследваната цел. Следователно, налице е нарушение на правото на жалбоподателката да напуска всяка страна, така както е гарантирано от Член 2 § 2 от Протокол No. 4. 

Адвокатско бюро "Милушев"