Адвокатско бюро "Милушев"

Коментар на Съда по правата на човека по делото Ринер срещу България, Страсбург, 25.05.2006

Член 13 от Конвенцията по правата на човека.
“Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

Коментар:

Когато има приемлива претенция, че действие на властите е накърнило правото на личността да напуска страната си, гарантирано от Член 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията, или правото на зачитане на личния и семейния живот, защитено от Член 8 на Конвенцията, Член 13 от Конвенцията изисква правната система да предоставя на заинтересованото лице ефикасна възможност да възрази срещу оспорваната мярка и релевантните въпроси да се разгледат с достатъчни процедурни гаранции и акуратност от подходящ вътрешен съд, който предлага адекватни гаранции за независимост и безпристрастност (виж, mutatis mutandis, Shebashov v. Latvia (реш.), 9 ноември 2000, no. 50065/99 и Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 юни 2002).

Няма съмнение, че оплакванията на жалбоподателката по Член 8 и Член 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията по отношение на забраната да напуска България са приемливи. Поради това, тя е имала право на ефикасна процедура за обжалване в българското право.

Българското право предвижда възможността да се обжалва по съдебен ред постановлението, налагащо забрана за напускане на страната. Обжалванията на жалбоподателката срещу забраната за пътуване са разгледани от съдилищата, които са излезли с обосновани решения.

В анализа си, обаче, съдилищата са бил загрижени единствено за формалната законосъобразност на забраната и въпроса дали жалбоподателката е платила задължението си или е осигурила достатъчно обезпечение. Вече удовлетворени, че тя не е платила, съдилищата и административните власти автоматично са потвърдили забраната за пътуване срещу жалбоподателката. Продължителността на ограниченията, наложени на жалбоподателката, потенциалната способност на жалбоподателката да плати, въпроси като дали данъчните власти са използвали други начини за събиране на задължението и дали е имало конкретна информация, указваща, че вдигането на забраната може да доведе до компрометиране на шансовете за събиране на дълга, всички те са били нерелевантни. Правото на жалбоподателката на зачитане на личния и семейния живот също са счетени за нерелевантни и не е направен опит да се прецени дали продължителните ограничения след изтичането на определен период от време, все още са били пропорционална мярка, постигаща справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателката.

Обаче, вътрешната апелативна процедура не може да се счита ефикасна по смисъла на Член 13 от Конвенцията, освен ако тя не предоставя възможност да се борави със същността на “приемливото оплакване” по Конвенцията и да предостави подходяща защита. Като дава директен израз на задължението на държавите да защитава правата на човека най-напред и най-вече със собствените си правни системи, Член 13 утвърждава допълнителна гаранция за лицето, за да може той или тя ефективно да се ползва от тези права (виж Kudła v. Poland [GC], no. 30210/96, ECПЧ 2000‑XI, § 152, и T.P. and K.M. v. the United Kingdom [GC], no. 28945/95, ECПЧ 2001-V, § 107).

Ограниченият обхват на преразглеждането, предоставен от българското право по делото на жалбоподателката, не изпълнява изискванията на Член 13 от Конвенцията във връзка с Член 8 и Член 2 от Протокол No. 4. Тя не е имала никакво друго ефикасно средство за защита по българското право. Следователно, налице е нарушение на Член 13 от Конвенцията. 

Адвокатско бюро "Милушев"